Интервюта

Валерия Велева припомни думи на д-р Ахмед Доган: Животът е надбягване със съдбата

Автор: Валерия Велева, Епицентър.бг

Почетният председател на ДПС д-р Ахмед Доган навършва днес 68 години.
За годините, откакто е на обществената сцена, той получи всичко от политиката − признание и омраза, тайна и публична власт, разкош и богатство.

Беше Спасение и Проклятие, най-мъдър държавник и най-хитър хищник, най-интелектуален стратег и най-безскрупулен политически търгаш. Беше архитект на етническия модел в България. И агент „Сава”. Авторитарен. Тоталитарен. Бохем. Самотник. Женкар. Романтик. Приятел. Враг. Желан партньор. И опасен противник. Мит. И реалност.

Всичко, което може да бъде казано за един човек, вече е казано за него: Доган е задълбочен, последователен, пресметлив политик. Пример за това как един много висок интелект се превръща в много успешен политик. Той е роден лидер. При него лидерството е естествено състояние. Той не само е в крак с повелите на историческото време, но има рядката способност да задава прототипи на стратегическата политика. И нищо, което засяга собствената му персона, вече не му прави впечатление.
Със загадъчна усмивка посреща както обожествяването си, така и хулите. Критиките го подминават, без да го засягат. "Този, който е тръгнал да бъде възхваляван, във всички случаи трябва да мине горнилото да бъде разпнат. Но не всеки, който е бил разпнат, става герой". (1996 г. "Труд")

За него  "Животът е надбягване със съдбата": "Моите основни цели бяха в областта на науката, на философията. От 16-17 годишна възраст мечтаех да бъда човек, който работи само с книги, който пише книги. После се виждах като духовен творец. Чувствах огромна енергия и мощ в себе си в това отношение. Аз бях обладан от мисловността. Стремежът ми бе към културата, към духовното начало. Нищо друго нямаше смисъл за мен. Отраснах с фразата " Хубаво момче, ама турче". (2004 г. "Труд")

Политиката е "сериозна, сложна и мръсна материя": „Нямаше да остана в политиката, ако бях само романтик. Романтик можеш да си вътре в себе си. Но ако нямаш прагматична жилка, не можеш да останеш толкова дълго. Политиката е сериозна, сложна и мръсна материя. Всичко, което е постигнал човешкият род, го дължи на политиката. Всички злини на земята имат за субект пак политиката. И всеки трябва да си намери мястото, за да остане във времето. (2007 г., „Труд”)

А България "трябва да я пазим със зъби и нокти": "Аз съм наследник наследник на голяма империя. И зная как се пази дворът на империята. Но това не е Турция. Моята империя е България . Оставям всеки да разсъждава върху това. България е моята родина. Тази земя я имаме. Тя е наша и трябва да я пазим със зъби и нокти. Ние всички сме една нация. Аз съм един от вас и мисля като всички вас и искам доброто на тази страна, в която сме родени".(2008. г. "Мъже на власт")

И още откровения в едно интервю отпреди 18 години,  направено в навечерието на неговата 50-годишнина:

НАДВИХ ДЯВОЛА В СЕБЕ СИ

27 март 2004 г.

− Как усещате, г-н Доган, 50-те години на гърба си?

− Странно ми е, че съм на 50 години, защото се чувствам по-млад. Освен това последните 19 от живота ми са толкова динамични, че понякога ми се губят години. Защото от началото на 1985 г. режимът ми на съществуване е предимно борба − борба за оцеляване. През последните месеци за първи път си зададох въпроса: защо съм на 50 години, кога минаха, заслужава ли си да бъдеш на 50? Какво си оставил на хората, на света? Равносметката е жестока.

− С какъв знак е? Постигнахте ли целите си?

− Моите основни цели бяха в областта на науката, на философията. От 16-17-годишна възраст мечтаех да бъда човек, който работи само с книги, който пише книги. После се виждах като духовен творец. Чувствах огромна енергия и мощ в себе си в това отношение. Дори когато кандидатствах в университета, написах само една специалност − философия. Всички ми се смееха. А аз бях обладан от мисловността. Стремежът ми бе към културата, към духовното начало. Нищо друго нямаше смисъл за мен.

− Какво прекъсна този полет на духа?

− Т. нар. възродителен процес обърна живота ми и ракурса ми към битието. И като студент, и като аспирант, и като млад учен философ аз се отнасях с голямо пренебрежение към политиката. И винаги съм приемал ролята си на политик като нещо второстепенно, наложено ми от обстоятелствата. Това ми помогна да не се възприемам много насериозно като политически субект, но дълбоко в себе си осъзнавам сериозността на заниманията ми като политик. Убеден съм, че дори да изпълняваш някаква мисия в реалния живот, никога не трябва да се възприемаш като месия. Естествено, политиката ми даде възможност по друг начин да разгърна духовната си същност и научната си нагласа, най-вече да се насоча към социалния инженеринг – политическо планиране и социално постигнати цели. В това отношение имам много богат опит. Моята теоретична подготовка, волята и най-вече усетът ми помогнаха изключително много.

− А комплекса на представител на малцинството? Кога го надмогнахте?

− В началото имаше такива симптоми, най-вече като рефлекс. Отраснал съм с фразата: „Хубаво момче, ама турче.“ От първи клас съм захранван с това отношение. Това ти определя програмата за развитие, създава перспективата на комплексираност. Ранното ми духовно зреене обаче като че ли ме дистанцира от тази комплексираност. Защото ако не си достатъчно извисен, може да не успееш да излезеш от този кръг. Не съм от хората комплексари.

− Дълбокият трап, който сте прескочил за тези 50 години?

− Да преодолея себе си. Най-трудното бе да приема като даденост тази жестокост на държавата по време на възродителния процес. Това ме разтърси − морално, социално и идеологически. Защото аз добре познавам марксизма като философска визия за света и за правенето на политика. И когато мислех, че няма сила, която да ме отклони от пътя към метафизиката на духа, един морален проблем не само ме отклони, но и ми промени живота. Захванах се да организирам хора, и то така, че те да не избият в другата крайност. Не съм допускал тероризъм! Когато хората около теб са настръхнали за отмъщение, за саможертва в името на тази болка – да преодолееш изкушението да не ги поведеш по този път е много голям трап.

− Можете ли да убивате?

− Никога не съм се представял в ролята на убиец, защото ценя живота. Ако знаеш как се прави живот и въпреки това убиваш, малко или много представляваш дяволското начало, злото в света (което също е необходимост). Светът не може да бъде само добър. Ако не си осъзнал Мефистофел в себе си, не можеш да бъдеш Фауст. Ако не си осъзнал дявола в себе си, не можеш да бъдеш носител на Божието начало − да правиш добро, да създаваш любов и условия за справедливост.

− Кого мразите?

− Понякога може би дявола в себе си, защото и той не е слаб. Духовното ти издигане да правиш добро означава, че Божието начало в теб е доминирано. Но това не е еднократен акт.

− Кого обичате?

− Знаете ли колко мощно и дълбоко е удоволствието, когато правиш добро на хората? Естествено не можеш да помогнеш на всички. Но без любов не можем да правим добро. Да се показва тази любов обаче не е задължително. Любовта и доб­рото предполагат да си свободен в рамките на матрицата на твоето време. От друга страна – без осъзнаване на истината не можеш да бъдеш свободен. Истината ти дава свобода да правиш добро и да обичаш хората.

− На кого сте задължен?

– В личен план може би ще ви се стори странно, не съм задължен на никого и не се чувствам длъжен никому. Ако актът на раждането предполага благодарност, аз не съм благодарен за това.

– Защо? За първи път чувам такава философия?

− Защото имам друг поглед върху живота. Това, че съм се родил, не е достатъчно основание да бъда благодарен някому. Естествено, човек трябва да е благодарен на майка си само за това, че е имал възможност да съществува. Но ако неговото съществуване е бреме, ако е обречен да страда, тогава каква е цената? За мен възможността да се родиш − това е възможността да живееш пълнокръвно, развивайки се съобразно времето, нормите и представите за добро и зло. И това дължиш не толкова на генофонда, а на факта колко си осенен отгоре, от Всевишния.

− Това е признание за върховенството на съдбата, нали?

− Във всички случаи! Само че съдбата, кармата, не са фатализми. Ако човек е създаден по образ и подобие на Бога (а така е по дефиниция във всички религии), раждането е само първата страница, основната база, стартът за живота. Другото вече е твой проблем.

− Значи животът е надбягване със съдбата?

– Да. Вие сте ходила в село Дръндар. В такива селища с 150-200 човека времето е консервирано. Там трудно можеш да направиш разлика между 50-те и 70-те години на миналия век и сега, в началото на XXI век. В такова консервирано ничие време ти си обречен да бъдеш никой и никъде, ако говорим само за съдбата.

− Усилията да направите този скок?

− Скокът ми от Драндар до София е много по-труден и по-голям, отколкото скокът от София до Брюксел и Вашингтон.

− Това прави ли ви щастлив сега?

− Не. Какво значи да си щастлив? Това понятие никога не съм го разбирал. Твърде неясно съдържание се влага в него. Питайте десет души − ако имат хляб, добро семейство, кола и могат да пътуват − те се чувстват щастливи. Това ли е щастието?

− Имате всичко това. Какво ви липсва?

− За духовното ми развитие тепърва ми предстои да преодолявам определени етажи от реалността..

− Натам ли е насочена целта на живота ви?

− Да!

− Навръх вашата 50-годишнина вие формулирахте нова дума − „Заедност“, която я няма в българския речник. Напълнете я със съдържание!

− Заедност е цялостна философия, не е езикотворчество на чашка кафе или питие. Една от основните ценности на Европа е толерантността. Тя се свежда до две понятия: търпимост и поносимост, но те винаги предполагат определена граница от-до. Аз мога да понасям до определени твои действия, но ако ти засегнеш моя суверенитет като личност, моите ценности − тази толерантност може да се превърне в нещо друго. Тази философия на толерантността, зададена в Европа от Ренесанса насам, вече е достигала своята граница. В глобалния свят няма накъде да я развиваш. В нашия свят различието като мнение, позиции, ценности, религии вече не е в границите на търпимостта, а в границата на необходимостта от това проклето различие за собственото ни развитие, за собственото ни извисяване. В този смисъл другият, другостта, твоят контрапункт стават фактор, чрез който ти се легитимираш като субект или като глупак. Като фактор на разделението, раздорите, на конфронтацията или като фактор на обединяването, на Заедността − като общо поле на взаимно легитимиране на всички хора. Затова Заедността е израз на новата визия за света.

− Защо във фоайето на новата база на ДПС край София е поставена икона на Свети Георги?

− Фундаментален въпрос! Свети Георги е другото измерение на Христовото начало. Едното е да побеждаваш, като прощаваш, като страдаш, като духовно се издигаш над дребнавостите на съдбата. Другото е да побеждаваш, като се бориш, като отговаряш на предизвикателството, съобразно логиката на времето и нормите на борбата. Едното олицетворява стратегията „или-или“, другото – стратегията „и-и“. Тепърва ще осъзнаваме философията на Свети Георги, особено в рамките на времето след двуполюсния модел, изразен досега в противопоставянето НАТО-Варшавски договор. Свети Георги е еднакво почитан и от християни, и от мюсюлмани, и дори от други религии. Неговият празник през май е празник за всички.

− За първи път се докосвам до това.

− Да, Свети Георги е изключително почитан сред мюсюлманите. Нещо пове­че − Свети Георги е тайният патрон на всички ордени и в християнството, и в мюсюл­манството, тайният патрон на дервишките ордени, тайният патрон на суфиите, тайният патрон на това, което вие наричате масони. Свети Георги е един от малкото пълни образи, които символизират Заедността на различните вероизповедания, на различните позиции за света, на различните самооценки.

− Къде виждате оттук нататък развитието си като политик, г-н Доган?

− Българският политически елит още не е овладял управленските механизми и политическите технологии за извеждането на страната от състоянието, в което се намира, за да влезе достойно в европейския дом. Политическият ни елит не е готов за предизвикателството на глобалния свят. В този отворен свят ти самият трябва да си отворен. Ако си задръстен, ако превръщаш политиката в инструмент за лично налагане, за лично израстване, за постигане на материални облаги, може временно да успееш, но в крайна сметка политиката ще те изхвърли. Основното изискване за новата политика е да влезеш в полето на общите цели, общите интереси, общата стратегия за развитие. Това трудно може да го направиш, ако не си осенен отгоре. Едва тогава политиката ще се превърне в богоподобна дейност.

− Чувствате ли се подготвен за това?

– Не изцяло. Не го казвам, за да се правя на интересен. Но съм наясно с изиск­ванията пред новия тип политик, който трябва да решава проблемите и на страната си, и на хората в големия свят.

− За тези 15 години дадохте на България етническа стабилност. Бъдещето на ДПС?

− Като влезем в европейския дом, тепърва ще имаме нова роля. Да не допуснеш конфронтация е значима цел за живота на една страна. Мирът няма цена, човешкият живот е безценен. Но когато се втурваш в глобалния свят, трябва да имаш нова стратегия за развитие както на страната, така и на хората, които представляваш. Убеден съм, че в следващите 5-10 години Европа ще има нужда от ДПС. И Косово е пример за това. Такива проблеми има навсякъде. ДПС създаде модела на синхронизирането на правата на човека със стабилността и сигурността на държавата. В Европа няма такъв патент. Това е нашият принос за общия ни европейски дом.

− Отворихте партията си за българи. Как ще развивате този нов полити­чески проект?

− Бъдещата роля на ДПС в утвърждаването на гражданско-политическата нация в страната е такава, каквато е ролята на България в създаването на европейската нация. Това е конкретен политически проект, по който в движението работим от 2 години.

− Според последните социологически данни държите ключа и за след­ва­щото управление. От вас зависи (към този момент) дали България ще има дясно или ляво управление. Изборът ви?

− Една политическа сила не може да бъде нито ключ, нито ключар за решаването на определени проблеми. В историята остана позицията ни на балансьор в българската политика. Като политик съм се ръководил винаги и единствено от интересите и нуждите на страната. От тази гледна точка смятам, че България още не е завършила дясната си програма за натрупване на национално богатство. А тя предполага ясна инвестиционна политика, която тепърва започва. Евроинтеграцията създава новите възможности да завършим тази инвестиционна стратегия, която ще подготви страната за реално включване в европейското пазарно пространство. Левицата няма такава програма, тя не може и да има. Мисията на левицата е да преразпределя натрупаното национално богатство. А то още не е натрупано достатъчно, че да се преразпредели. Поне до 2010 г. страната трябва да изпълнява ясна национална програма за натрупване. Така че отляво прибързват с желанието си да застанат на кормилото на държавата. Проблемът пред България е кое политическо пространство − лявото или дясното, се готви да реализира такава ускорена инвестиционна програма?

− Как ще помогнете на дясното да се стабилизира, за да управлява?

− Естествено, не само с бабуване. Разслоението вдясно е следствие от липсата на ясна инвестиционна стратегия за натрупване на национално богатство.

− Защото там имаше стратегия за натрупване на лично богатство?

− Да, но това няма нищо общо с националното богатство. Европа дава възможности, ако си зрял, достатъчно отворен и достатъчно предприемчив, да се развиваш. Ето сега ние получаваме от ЕС 4,5 млрд. евро. Ако нямаш визия не за физическо усвояване, а за мултиплициран ефект − не си готов! И това в момента е проблем номер 1 за България, защото от това зависи стандартът на живота у нас. За съжаление на следващите парламентарни избори борбата ще бъде личностна. А трябва да е програмна, концептуална, да е състезание на идеи за нова визия на страната, да е конкуренция за натрупването, а не за преразпределението. Много хора бъркат тези понятия.

− Можете ли да формулирате три опорни точки за една бъдеща национална доктрина?

− На първо място − да си оправим собствената политическа оптика. Политиката да не е арена за противопоставяне на лични и групови интереси, за утвърждаване на лична кариера, на комисионерство, на корупция. Това е противопоказно на из­иск­ванията на Европа. Новата политика предполага преосмисляне на основни ценности, преформулиране на държавните интереси, създаване на национална стратегия за развитие. Ние имаме стратегия − е, наложена ни от европрограмата, но нямаме собствена стратегия. Дори се страхуваме да използваме такава терминология като национални интереси, национален суверенитет, ако щете дори и национализъм. На второ място – ускорено издигане стандарта на живот на българите, съхраняване и увеличаване на националното богатство. Трето − влизайки в европейската общ­ност, трябва да съумеем да се коригираме, така че да не бъдем с капаци, а да имаме гъвкава стратегия за това какво можем да изнасяме. Ние не съумяваме да опаковаме постигнатото в историческото ни развитие и да го поднесем в европейския фонд от ценности, принципи и стандарти, така че да получим легитимиране. И това може би ще бъде най-трудното. Българинът има основание и историческо, и като генофонд да внесе своята лепта. Заслужава да го направи с достойнство. А то включва и нова самооценка.

− На кого сте готов да простите?

− Тази екзистенциална оптика за света, която изповядвам, не предполага да се занимавам с опрощаване греховете на някой друг.

− Но нима не носите обиди в тези години?

− Разбира се, бил съм предаван, но когато се занимаваш с по-общи принципи за конструиране на света, на бъдещето, какъвто инструмент е и политиката, ако се интересуваш кой те е обидил и на кого да простиш − много зле говори за теб.

− Но нито сте хрисим, нито безобиден.

− Да. Не съм хрисим. Аз съм борбен човек! И това е друга категория за прошката. Ако ви кажа, че не ме интересува човек, който ме е предал, може би няма да ми повярвате. Такъв човек го виждам като удавен − за мен не съществува. Действително на 50 години проблемът за прошката има отношение с Христовото начало − длъжен си да простиш, защото с омраза политика не се прави.

− Тогава може ли да седнете на една маса с Костов например?

− С Костов нямам работа. Костов живее в света на омразата, на реванша, на постигане на личното, което да афишираш като общностно. Аз не съм в този свят. Аз не мога да мразя хората. Трябва да си въобразиш, че си богопомазан, за да се сърдиш на народа си, вместо да му покажеш пътя.

− Непреодолимият ви политически противник?

− Силовата стратегия за правене на политика предполага противници, а не опоненти; унищожаване, а не приобщаване, разделяне и владеене, а не обединяване и печелене. Моят свят на философ и на политик е светът на приобщаването и обединяването...

ДПС се роди на основата на изконното човешко право − свободата да избереш името си и религията си. През 1990 г. първите членове на ДПС нямаха имена. През 2005 г. децата им чуха имената си в парламента като членове на правителството. Знаят, че го дължат на Доган. Чрез Доган този етнос се реализира във властта. А държавата се съхрани. „Благодаря на всевишния, че съм политик на прехода”, каза  Доган на 15-годишнината на ДПС.

Когато човек се разрови в книгите, ще види, че още през 2008 година Доган изрече формулата, която днес, за учудване на всички, стана реалност: „Политик, който не владее бизнестехнологиите и банкирането, ще бъде изхвърлен”.
Това вече е лидерство от друго измерение.

(Епицентър. бг)

Печат Е-мейл

alde party logoalde party manifesto

АЛДЕ
Либерален интернационал
Либсен
Европейски парламент
ЕС

Този уебсайт използва „бисквитки“ (cookies), за да анализира трафика и да персонализира съдържанието, което Ви предлага. Политика за поверителност